Споделено родителство след развода — какво се промени в Семейния кодекс от 30 декември 2025 г.

Поколения български съдии и адвокати по семейни дела изкарваха хляба си, повтаряйки в решенията, исковите молби и отговорите си една и съща мантра: „всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца от 09:00 ч. в събота до 18:00 ч. в неделя, както и двадесет дни през лятната ваканция, които да не съвпадат с платения годишен отпуск на другия родител". Дотук. Случаят приключен. Бързо, лесно, без излишни мисловни напъни. Друго време — друго дете — друго семейство — едно и също изречение.

Половин век сляпо следване на догмата

В практиката ми като адвокат по семейни дела съм виждал колко жестоко е това копи-пейст отношение към реални човешки съдби. Деца, които до момента на развода са били ежедневно с двамата си родители — нагърбени с обяд, с детска градина, с боледувания, с уроците по карате, с приказките преди лягане — изведнъж попадат под решение, което им оставя баща или майка точно осем дни в месеца. Без мисъл, без оценка на конкретното дете, без оценка на конкретното семейство. По формула.

Това отношение има първопричина. Тя се намира в Постановление № 1 от 12.XI.1974 г. на Пленума на Върховния съд — акт от епохата на първия Семеен кодекс от 1968 г., в който се приема, че прекратяването на брака прави практически невъзможно съвместното упражняване на родителските права. Десетилетия наред цели поколения юристи израснаха с тази презумпция. Тя стана непоклатима. Тя стана част от професионалния рефлекс. Накрая стана и удобство — защо да мислиш, когато имаш готова рамка?

През 2017 г. този рефлекс беше потвърден и от Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г. То изрично прие, че „се изключва възможността родителските права да бъдат предоставени за упражняване съвместно на двамата родители в случай, че не се постигне споразумение по упражняването им". С други думи — съдът нямаше право да постанови споделено родителство, ако родителите сами не са се споразумели за това. А когато родителите вече са в съдебна зала, обикновено отдавна не се споразумяват за нищо.

В резултат — десетилетия натрупани разбити отношения, отчуждени деца, отчуждени бащи (предимно — но и майки), драмата на родители, които трябва да виждат собственото си дете два пъти месечно, безсилието да се бориш срещу една закостеняла, непроменена от петдесет години съдебна практика. От това безсилие — и от усилието на родителски организации с нестопанска цел, които години наред настояваха за промяна — както и от закъснялата хармонизация с европейското семейно право, се роди и това, което беше необходимо отдавна.

Какво се промени от 30 декември 2025 г.

Със Закона за изменение и допълнение на Семейния кодекс, обн. ДВ, бр. 115 от 30.12.2025 г., в сила от 30.12.2025 г., в българското семейно право за пръв път беше изрично уредена възможността съдът сам да постанови съвместно упражняване на родителските права — без предварително споразумение между родителите.

Това е промяна, чийто мащаб не бива да се подценява. Тя не е козметична. Тя обръща половинвековна доктрина — изградена около ППВС № 1/1974 г. и потвърдена в ТР № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС. Държавата в крайна сметка признава, че детето има право да расте с двамата си родители и след техния развод, и че този интерес не може да бъде поставян в зависимост от това дали те се споразумяват помежду си.

Новата редакция на чл. 59 СК

Според новата редакция на чл. 59 СК:

Двете ключови думи са „и двамата" и „може". Първата — защото за съвместно упражняване вече не се изисква споразумение, а е достатъчно двамата родители самостоятелно да са заявили желание за това. Втората — защото съдът има преценка, но вече има и инструмент. До 30.12.2025 г. съдът дори да искаше, не можеше. Сега може.

Останалите промени — накратко

Чл. 47, ал. 1 СК — съвместно упражняване и при родители без брак

Връща се предходна редакция, която прави възможно прилагането на новия режим за съвместно упражняване и в случаите по чл. 127, ал. 2 СК — т.е. при родители, които никога не са били в брак. Така новата уредба не остава ограничена само до развода, а обхваща всички производства за родителски права.

Чл. 51 СК — споразумението при развод по взаимно съгласие

Допълнено е изричното задължение в споразумението по чл. 51 СК да се уредят и въпросите за пътуване на децата в чужбина и за издаване на лични документи. Това разрешава многогодишен практически проблем, при който след развод родителите бяха принудени отново да се явяват пред съд, за да получат разрешение за пътуване на детето.

Чл. 126 СК — преместване на детето

С новата ал. 1 е предвидено, че за промяна на местоживеене на детето, която води до съществена промяна на центъра на неговия социален и семеен живот, е необходимо съгласие на двамата родители. Това важи и при наличие на влязло в сила решение по чл. 59 или чл. 127 СК. Практически — единият родител не може едностранно да премести детето в друг град или държава, дори ако формално има родителски права.

Чл. 59 СК — детайлизиран режим на лични отношения

Уредбата на режима на лични отношения е разширена. Изрично се предвижда, че режимът включва периоди за виждане през училищни ваканции, официални празници, лични празници на детето и на родителя, както и неприсъствена комуникация — телефон, писма, електронни съобщения и други средства за връзка. Тоест законът признава реалността на съвременния родителски контакт.

Чл. 323 ГПК — привременни мерки служебно

С изменението в чл. 323 ГПК съдът вече може да постановява привременни мерки и служебно — не само по молба на страна. Това е инструмент за бърза реакция, когато интересът на детето изисква незабавна намеса в хода на делото — конфликт между родителите, блокиране на контакти, внезапно преместване.

Какво беше — и какво е сега

За да се разбере силата на промяната, трябва да се види разликата отблизо.

До 30 декември 2025 г.

При спор между родители съдът беше длъжен да предостави упражняването на родителските права на единия от тях. Другият оставаше „родителят, на когото не са предоставени родителските права" — с режим на лични отношения, който в типичния случай беше точно онова: всяка втора и четвърта събота и неделя, плюс двадесет дни през лятото. Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ВКС изрично изключваше възможността съдът да постанови съвместно упражняване — то можеше да съществува само ако родителите сами го договорят и съдът утвърди тяхното споразумение.

Резултатът беше известен. Десетилетия наред единият родител — най-често бащата, защото това е статистическата реалност — се превръщаше в „посетител". Често — въпреки факта, че до момента на раздялата е поемал половината от ежедневните грижи за детето. Често — въпреки активното желание да продължи да полага тези грижи. Често — въпреки нормална родителска привързаност и възможност.

От 30 декември 2025 г.

Съдът вече има инструмент. При наличие на желание от двамата родители и при преценка, че това е в най-добрия интерес на детето, той може да постанови съвместно упражняване — с конкретни мерки, които обхващат местоживеене (което може да се редува между двамата родители), разпределяне на родителските задачи, разпределение на ваканциите и официалните празници, режим на комуникация в неприсъственото време, разрешаване на разногласия в хода на упражняването.

Това не означава автоматично равно време 50/50. Законът не въвежда такава формула. Той въвежда индивидуална преценка — на конкретното дете, на конкретното семейство, на конкретните възможности. Това именно е промяната по същество — съдът се връща към задължението да мисли, а не да попълва бланка.

Поглед от практиката

В работата ми по семейни дела все по-често се срещам със ситуации, в които установеният режим на грижи фактически е споделен — детето живее по равно при двамата родители вече години преди делото да започне. Майката и бащата живеят на пет минути един от друг, в един и същ град. Детето е в една детска градина. И двамата го водят на лекар, на занимания, на градина. И двамата плащат разходи. Когато такова положение функционира четири или пет години, рязкото му разрушаване с присъдата на съда — точно защото единият от двамата е завел дело — е по същество ненужно увреждане на самото дете.

Допреди новата редакция нямах инструмент, с който да помогна на такъв родител. Можех да напиша най-добрия отговор, с най-подробните доказателства, с цялата Viber-кореспонденция, с банкови преводи, с болнични от НОИ, с показания на учителката и на личния лекар — и съдът, обвързан от ТР № 1/2016 г., можеше единствено да предостави родителските права на единия родител. Това беше формулата. Това беше резултатът.

Днес е възможно друго. Когато съдът разполага с реални данни за фактически споделено родителство — и когато ответникът изрично заяви, че желае то да продължи — съдът може да постанови съвместно упражняване, в което да закрепи и формализира реалния, действащ модел. Това не е експеримент. Това не е концепция. Това е процесуално решение за един фактически режим, който вече работи в продължение на години.

Има още нещо. Самото съдебно постановяване на този режим му дава сигурност и предвидимост — точно онова, което родителите дотогава не са имали. Точно кои дни от месеца са при кого. Точни часове на предаване и приемане. Кой родител води на градина в първия ден от своя период. Как се разпределят ваканциите и празниците. Алгоритъм при разногласие. Парадоксално — родителят, който завежда дело за „получаване на родителските права", за да получи „сигурност", обикновено получава точно тази сигурност, ако съдът постанови режим, който вече функционира — но като съдебно решение, а не като устна уговорка.

Решаващото доказателство — социалният доклад

Една практическа особеност на тези дела заслужава отделна бележка. Когато съдът разполага само с обичайното петнадесетминутно заседание, с двама-трима свидетели на всяка страна (които поначало не са обективни), и с ограничено време за документи, решението му неизбежно се основава преимуществено на социалния доклад. Това е реалността в българския граждански процес по семейни дела.

Затова не е достатъчно да представиш отговор и да чакаш доклада. Социалното проучване трябва да бъде проведено според задължителните Указания на ДАЗД от 2015 г. — с посещение в двата дома, разговор с учителката и личния лекар, оценка по осемте критерия на матрицата за родителски капацитет. Когато това не се случва — а в практиката често не се случва — върху непълния доклад се построяват решения, които са по своята природа необективни.

Какво остава да се промени

Не очаквам тази промяна да доведе до промяна на резултатите в кратък срок. Законът се прилага от хора. Хората имат навици. Поколение съдии, които петдесет години са пишели „всяка втора и четвърта събота от месеца", няма да започнат от утре да изследват в детайл психологическото състояние на детето, връзката му с всеки от родителите, реалното разпределение на грижата, мнението на учителката, на личния лекар, на бабата и дядото.

Затова отговорността вече е двойна. Първата — на адвокатите по семейни дела. Трябва да престанем да предъвкваме същите изречения от чужди отговори и решения, които сме чели на студентските скамейки. Всеки отговор, всеки иск, всеки разпит, всяка експертиза трябва да отговаря на конкретното дете. Не на формулата. Втората — на самите съдии. Те имат вече инструмента, а ще трябва да се научат и да го прилагат. Това за жалост не предвиждам да се случи изведнъж. Ще минат години, преди да се установи постоянна съдебна практика и някои от съдиите да се откажат от съществуващия към момента комфорт.

Трудно се изкоренява навикът да постановяваш еднакви решения, като сменяш единствено имената в тях. Но за първи път от 1974 г. насам поне законът престана да бъде извинението.

В заключение

Промените от 30.12.2025 г. са важни, но са само инструмент. От прилагането им зависи дали ще се превърнат в реална защита за хиляди български деца — или ще се обезсилят чрез поредната усъвършенствана версия на същата стара формула. Това зависи от съдиите. Зависи и от адвокатите. Зависи и от родителите, които вече имат основание да настояват за по-внимателно отношение.

За първи път от половин век българското право казва на детето нещо просто: имаш двама родители, и след тяхната раздяла те остават двама. Това трябваше отдавна да е казано. Сега е казано. Остава да започнем да го прилагаме.